Към без-края да полетя...
Безмълвна е тишината на спускащият се мрак. Целувка изгаряща и танцуват някъде самодиви- Пламтящи огньове изгарят душата ми. Докосваш ме толкова нежно- и вътре,  вътре в мене стон след стон, искам да извикам. Как хиляди пъти да отлитам в без-края! далече да сме с  тебе. Да те взимам цялата ,  да докосвам твоята грьд. Стъпки те безшумни да оставят диря и в тебе и в мене. И треперещи да рисуваме- телата ни преплетени. Бурята прииждаща да усещаме. И след това укротени като стотици коне да поемаме жадно вдишвайки учестено след дивят бяг, след миговете- хилядите мигове. След малко пак да те докосвам и толкова да те искам- устните ти жадни, косите разпилени, като узрелите жита. Мъничко да те погледам и отново към без-края да полетя.