Знаеше че краят на земният му живот идва. За това се бе подготвил старателно. Всичко беше описал- какво, как, къде след като си отиде. Следа като бе направил всичко това- го сложи в един плик, надписа го и го постави на мястото където трябва да бъде. Утрото бе прекрасно- И той се радваше със цялото си съществувание- Наблюдаваше през отвореният прозорец всичко със широко отворени очи. Знаеше ,че това няма да може да го наблюдава много скоро. Гледаше скорците как свиват гнездото си за бъдещото си поколение. Котката как се бе излегнала на ламариненият покрива на дърварника. Пред него бе и разцъфналата череша- Малките и работливи пчелички не пропускаха и едно цветче.Боже мили -Как си създал всичко това, как за всяко нещо има точно определено действие.А ние хората със свой-та алчност и немарливост сме стигнали до такова ниво. Това бяха мислите които се редуваха една след друга в главата му. Не че го осъзнаваше сега, но сега всичко изглеждаше по красиво,по приказно. Наметна сакото си- И се запъти навън,излез-на на улицата и всяко едно камъче му изглеждаше по различно. В един момент дочу детската глъчка , която децата вдигаха- спря се за миг и ги загледа. Толкова много усмивки, толкова много чистота. Да това беше детският смях, играта. Запъти се към магазинчето- И след като влезна поздрави всички със усмивка- напазарува бонбони, шоколад-чета. Почерпи всички вътре. Те го загледаха учудено.Излез-на от магазинчето без да дава обяснение защо го прави и се запъти към децата. На всяко едно даде бонбони и шоколад. Благодарността която излъчваха очичките им му стигаше. Постоя навън още мъничко и пое към къщи. Прибра се вътре- вежливо поогледа всичко- да всичко си бе на место. Закашля се и кашлицата продължи дълго. Да това бе краят, но трябва, трябва да издържи до утре то. За което мислено се молеше и се надяваше да бе така. Вътрешното му усещане подсказваше че всичко е мнoгo близко. Колко време бе минало до като се стъмни Той не си даваше сметка. Как му се искаше да запали. Не се сдържа и запали и кашлицата бе толкова силна и осезаема че му идваше да изгаси цигарата , но не го направи. След известно време стана- Усети че краката му не го държат вече, но трябваше да направи и последното. Написа нещо на някаква бележка сгъна я и я сложи в джобчето си на сакото. Излез на навън и усети аромата на но ща. Уханието , което се разнасяше в пространството бе толкова великолепно че това го накара да забрави за болката, която го разяждаше от вътре. Тръгна по пътя- вървеше бавно , тромаво улиоляваики се ту на една ту на друга страна. съзнанието му бе изпълнено с една единствена мисъл да успее да стигне на местото към което бе поел. Вървенето му бе трудно, но стискаше зьби и напредваше бавно и полека. Уханието на пресно окосено сено, усещаше росата по храстите и това го стимулираше да върви. Ето и пътеката , която щеше да го изведе до там дадето искаше да иде. Поспираше да си вземе глътка въздух. Мисълта му бе изпълнена с едно единствено нещо, а тя бе за нея. Да ето вече виждаше покривчето на беседката - Успях , успях да стигна това бе което сега го радваше. Не след дълго вече бе на беседката- приседна и отпусна натежалото си тяло. Болката вътре бе нетърпима, но Той не и обръщаше внимание. Колко време ли бе минало не знаеше, но Слънцето веше бе започнало да наднича зад хълма. Показваше топлината си. Всяка една жива твар се бе сабудила за живота. Птиците се надпреварваха да се надпяват, за да спечелят сърцата на женските, наоколо усети и жуженето на пчелата. Радваше се , със цялата си душа на това. Погледна вперено напред и там виждаше силуета и, усети как вятъра гали лицето му , но сякаш не бе вятъра, а нейните нежни ръце. Виждаше очите и тъй красиви, чисти като кристален ручеи, усещаше косата и- Къдриците и сякаш се мятаха на гърдите му. Ето за това бе последната му мечта. Тя едва ли някога ще разбере, но случайно бе написал в писмото което остана да може по някакъв начин да разбере. Извади цигара от джоба си, извади и листчето стисна го в дланта си- запали пускаше дим ат на кълбета. И всичко което бе преживял сега бе пред него. Погали облегалката на беседката. Да тя сякаш бе до него. Усмихна се и така издъхна. Бе посрещана последният изгрев.
...........................
Това ме трогна особено.
..................................
Поздрави.
Поздрави!
Поздрави!
