Постинг
13.02.2013 17:59 -
Животът.........
Животът.........
Не след дълго пристигна на поляната- дишаше учестено от стръмният бряг който бе изкачил. Втренчи поглед към далечината в която огромните дървета хвърляха сянката си. Колко пъти бе идвал тук все му изглеждаше различно, вълшебно, неустоимо. Хиляди цветове, хиляди аромати- цветята обърнали се към слънцето попиваха светлината и изглеждаха още по красиви. След малко пое през поляната и когато стигна до към средата- седна и не след дълго със уморено движение полегна. Затаи дъх и усещаше всяко едно движение- чуваше жуженето на пчелите, подскоците на скакалците, протъркванията на щурчетата. Беше спрял да диша за да може да чуе всичко това. През главата му мина- Как може Великият Творец да е създал всичко това до такова съвършенство, а ние със толкова голяма охота и безразсъдност да унищожаваме това, как може?Отвори леко очи и светлината нахлу през тях, леко примигна после пак ги отвори....Погледна към небето синият цвят не небосвода беше толкова искрящ. Отпусна тялото си и се наслаждаваше със всичките си сетива. Погали с ръка тревата- тя бе толкова мека, тогава усети как сърцето му бие- лудо, лудо. Кожата и бе също като тази трева- леко завъртя лицето си към земята и усети този тайнствен аромат. Питаше се- вътре в себе си, това не е ли нейният аромат? Отново погали тревата и тази мекота го обгръщаше навсякъде. Колко време бе лежал така не го интересуваше- това което бушуваше в мислите му, бе много по силно и имаше усещането че е в някакво друго измерение. Отново погледна към небето- бели облачета като малки кончета се надпреварваха по необятността- настигаха се после едното изпреварваше другото, пак се застигаха това което бе изпреварено надминаваше другото. Гледаше това и не можеше да насити душата си, за кратък миг изплува нейният образ на небосклона .Гледаше и се питаше това истина ли е или е някакъв мираж. Да на небосклона бе нейният лик- толкова красив и на фона на искрящото синьо беше невъзможно да се опише с думи. Протърка очи с ръцете си и пак погледна- косите и блестяха отразяващи слънчевите лъчи, усмивката и бе по цялото небе. Отдаде се на миража си и протегна рака- докосна нейната мека, нежна, топла. Имаше усещането че се повдига от земята- сетивата му долавяха музика- фина, разполагаща. Усети тялото и, гърдите и бяха прилепнали към него, и усещаше как сърцето и бие- Нима е възможно това? Истина ли е? Танцуваха, танцуваха- гледаше в очите и- сякаш там бе побрана цялата красота на земята. Точно в този миг крясъка на червеноопашатката го приземи. Сякаш нямаше сили в тялото си, отпусна се и притвори очи. Знаеше че това е най прекрасният миг, които бе изживял в живота си- сякаш бе истина, макар да знаеше че е фантазия, но тази фантазия го бе крепяла толкова години. Живот, живот- май ще си тръгнеш или ще постоиш още мъничко при мене. Отново докосна ръката и- нежна мека и топла. Дали ще ми позволи да я целуна!!! Сигурно и усети устните и- да нейните устни, за които бе жадувал. Поспри още маничко живот- толкова е хубаво. Погледна небето слънцето бе поело към своят дом- и сега небосвода бе започнал леко да придобива аленият си цвят, погали тревата толкова мека. Спря за миг да диша и чу всичко онова, усети и дъхът и. Да това е живота, беше му ефирно, завъртя глава към гората погледа дърветата после въздъхна и на ум тихичко си каза- Поспри живот, още мъничко. Нека да я докосна.
Не след дълго пристигна на поляната- дишаше учестено от стръмният бряг който бе изкачил. Втренчи поглед към далечината в която огромните дървета хвърляха сянката си. Колко пъти бе идвал тук все му изглеждаше различно, вълшебно, неустоимо. Хиляди цветове, хиляди аромати- цветята обърнали се към слънцето попиваха светлината и изглеждаха още по красиви. След малко пое през поляната и когато стигна до към средата- седна и не след дълго със уморено движение полегна. Затаи дъх и усещаше всяко едно движение- чуваше жуженето на пчелите, подскоците на скакалците, протъркванията на щурчетата. Беше спрял да диша за да може да чуе всичко това. През главата му мина- Как може Великият Творец да е създал всичко това до такова съвършенство, а ние със толкова голяма охота и безразсъдност да унищожаваме това, как може?Отвори леко очи и светлината нахлу през тях, леко примигна после пак ги отвори....Погледна към небето синият цвят не небосвода беше толкова искрящ. Отпусна тялото си и се наслаждаваше със всичките си сетива. Погали с ръка тревата- тя бе толкова мека, тогава усети как сърцето му бие- лудо, лудо. Кожата и бе също като тази трева- леко завъртя лицето си към земята и усети този тайнствен аромат. Питаше се- вътре в себе си, това не е ли нейният аромат? Отново погали тревата и тази мекота го обгръщаше навсякъде. Колко време бе лежал така не го интересуваше- това което бушуваше в мислите му, бе много по силно и имаше усещането че е в някакво друго измерение. Отново погледна към небето- бели облачета като малки кончета се надпреварваха по необятността- настигаха се после едното изпреварваше другото, пак се застигаха това което бе изпреварено надминаваше другото. Гледаше това и не можеше да насити душата си, за кратък миг изплува нейният образ на небосклона .Гледаше и се питаше това истина ли е или е някакъв мираж. Да на небосклона бе нейният лик- толкова красив и на фона на искрящото синьо беше невъзможно да се опише с думи. Протърка очи с ръцете си и пак погледна- косите и блестяха отразяващи слънчевите лъчи, усмивката и бе по цялото небе. Отдаде се на миража си и протегна рака- докосна нейната мека, нежна, топла. Имаше усещането че се повдига от земята- сетивата му долавяха музика- фина, разполагаща. Усети тялото и, гърдите и бяха прилепнали към него, и усещаше как сърцето и бие- Нима е възможно това? Истина ли е? Танцуваха, танцуваха- гледаше в очите и- сякаш там бе побрана цялата красота на земята. Точно в този миг крясъка на червеноопашатката го приземи. Сякаш нямаше сили в тялото си, отпусна се и притвори очи. Знаеше че това е най прекрасният миг, които бе изживял в живота си- сякаш бе истина, макар да знаеше че е фантазия, но тази фантазия го бе крепяла толкова години. Живот, живот- май ще си тръгнеш или ще постоиш още мъничко при мене. Отново докосна ръката и- нежна мека и топла. Дали ще ми позволи да я целуна!!! Сигурно и усети устните и- да нейните устни, за които бе жадувал. Поспри още маничко живот- толкова е хубаво. Погледна небето слънцето бе поело към своят дом- и сега небосвода бе започнал леко да придобива аленият си цвят, погали тревата толкова мека. Спря за миг да диша и чу всичко онова, усети и дъхът и. Да това е живота, беше му ефирно, завъртя глава към гората погледа дърветата после въздъхна и на ум тихичко си каза- Поспри живот, още мъничко. Нека да я докосна.
