Времето....

Конят вървеше с бавна стъпка, изкачвайки пътеката и човека, който го яздеше се клатушкаше плавно от едната на другата страна. Времето беше наистина прекрасно. Слънчевите лъчи галеха нежно всяко едно листенце, всяка една жива твар. Не след дълго коня сви по заповед на човека вляво и след малко спря. Ездачът слезе с трудност от седлото. Ясно се виждаше как накуцва с единия крак. Прихвана юздите на коня и закрачи с накуцвайки пред него. Това му струваше доста усилия, но искаше да се наслади на всеки един дъх, на всяка една секунда. Ясно се виждаше, че го прави с усилие - ту вървеше, ту спираше и докосваше всяка една клонка. Гледаше наоколо и спомените се връщаха един след друг. Тук сякаш времето бе спряло. Всичко си беше по старо му, само тук там бе израснало някое ново дърво или храст. Спираше и затаяваше дъх. Галеше коня по челото и слушаше напевите на птиците, които огласяха гората. Всичко бе толкова опияняващо, толкова истинско. Не след дълго пред погледа му се появи поляна, която бе обагрена от невероятни цветове на цъфналите цветя и храсти.Човекът спря и остана като вцепенен. Боже, Боже, мили, се въртеше в главата му, какво си ни дал, как с лекота си успял да направиш всичко това! Леко извърна глава назад и с приглушен глас заговори на коня:

  - Помниш ли, Вихър, помниш ли всичко това? Виждаш ли тук всичко е по старо му? Само ние с теб дето сме други, дето сме поостарели, приятелю...

  Конят сякаш разбираше какво му говори човека - ту присвиваше уши, ту ги изправяше и гледаше с големите си влажни очи, само дето не можеше да проговори. След като погали Вихър по врата, обърна юздите назад и ги привърза за стремето на седлото. После чукна коня по съпъта:

  - Отивай, отивай, миличък, към поляната.

   Човекът запристъпва бавно накуцвайки. В единият край на поляната имаше не много голяма  скала. След като наближи мястото,  ясно личеше вдлъбнатина в нея, която образуваше нещо като малка пейка.Тя  бе направена от него. Пристъпи още няколко крачки и спря за миг. Погледна скалата и в очите му ясно проблесна нещо на слънчевата светлина. Приведе се леко и докосна скалата. Ръката му потреперваше. Направи още няколко пъти това движение, след което бавно седна, разкопча анурака и свали бавно ципа на плетената жилетка. Махна шапката и бавно извади кутия с цигари. Запали и ги сложи до себе си, макар да знаеше, че точно в този момент бе по-добре да не пуши. Но сега дърпаше с такава наслада, сякаш не бе палил от много дълго време.Наблюдаваше как Вихър пасе из буялата трева и гърдите му се изпълваха с наслада. Насладата, която бе изпитвал толкова пъти, когато бе идвал тук. Насладата, която бе давала неговата любима, докосвайки ръцете й, плувайки в погледа й, докосвайки косите й, впивайки устните си в нейните. Гледаше напред в пространството, а в главата му нахлуваха спомени, спомените за времето. То си бе винаги едно и също. Винаги утрото бе пропъждало нощта и нощта бе идвала да даде покой на всяка една жива твар. Гледаше как слънчевите лъчи нежно играят по капките роса, останали тук там скрити в тревата и усещаше как кръвта започваше да напира.След миг се облегна назад и протягайки ръцете си усети малките вдлъбнати нки отзад с пръстите си. Обърна се - там бяха изписани инициали.Това го зарадва. Усмивка ненадейно се появи по лицето. Погали ги, като не спираше да дърпа от цигарата, изпущайки кълбета дим. Бе го правил толкова много пъти, но не бе чувствал до сега такава наслада от това. Вихър рязко вдигна главата си и човека се обърна, за да види какво става. Конят бе настроил уши по посока към гората и вдишваше въздуха за да долови какво идва откъм гората.Нима е възможно? От гората се появи кошута, пред която игриво подскачаше малко. Вгледа се в нея и позна - това беше малкото на старата кошута, която идваше тук и на която се наслаждаваха .Сега тя бе станала майка и не се бе изплашила. Пристъпваше бавно, озъртайки се и въртейки ушите си във всички посоки. Явно бе разпознала миризмата, и за това не се плашеше, иначе нямаше да пристъпва така.Тази невероятна гледка изпълни човека с толкова много щастие, с толкова много блаженство. Погали скалата и сякаш имаше усещането, че неговата любима е тук - усети ръката й, дъха й. Да, времето бе изминало, но бе оставило най-важното -  следата си. Въпросите, които бяха напирали толкова много сега получиха отговор.Облегна се назад. Изпълни цялото си същество с този миг. Мигът от времето.