Как ми се иска...

Как ми се иска да заплача.
Пречупен -  Оставяйки сам.
Времето отлетяло -  Избързало е.
Оставило само -  Вятъра.
Политайки на мечтите - Жадувам те.
Търся те скапа - Полудявам.
Как ми се иска да извикам.
Дано с това да ми олекне.
Знам -  Съдбата моя си е.
Но ще викам,  ще плача.
Обичам те мила -  Това е.

Моите поздравления!

Миг заблуда, за да продължаваме.
Не се побирам в кожата си...Крещя, това ли е любовта?! Не го разбирам. Имам избор, но имам ли избор и дори да имам, ще поема ли отговорността да стоя зад него, а сърцето ми крещи- къде си ти????
Това ли е животът, това ли е смисълът?
Понякога...да!
Изборът, той е това, което всеки прави всеки ден, а после вика - пусти живот.
Какво остава на човек, освен да се примирява.
А животът е кратък, като шепа пясък, като едно мигване, като секунда.
И после, за какво живея...
Защо ли, по дяволите. За да избирам, между това, което трябва и това, което искам.
Просто и трудно, елементарно и не съвсем.
Отнесох се...
Ако не поемеш бремето, после ще бъде късно.

докосва душата!