И в съня боли, когато не знаеш къде се намираш

А ако и в съня си, теб те няма,  в забрава тънеш.

И може би си прав, че боли само когато има смисъл, когато урока е до живот.

Но вече толкова клавиатури изхабих, да изписвам мисли и чувства. Вече толкова емоции изхабих, да бъда емоционален. Да бъда, просто да бъда.

И сутрин да си навивам алармата, за да ме събуди по-рано, и следобед да си навивам втора аларма, за да ме събуди от деня ми. И после трета аларма, която да ме приспи. За ДА БЪДА ДОСТОЕН; държа ума ми в напрежение, спирам дъха си, държа се с две ръце и притискам. И спирам, за миг, в миг. Един.

Точно тази пауза.

И да си достоен, не е достойно. Не е нищо. Всичко е нищото.

А мислите, блуждаещи в теб, огъващи се, цвърчащи и пукащи като картофки в тиган.

И кой знае, за кого и при кого ще отиде моето съобщение, кой знае от кого и при кого ще остави нещо, за да види и разбере какво всъщност изпитвам, за да ми каже. За да ми каже какво е то, за да знам, защото аз не знам. Защото нищо не знам.

И да прелиствам няма смисъл, защото напред книгата ми е празна, защото не знам правилното, не знам грешното, размих се като мастилено петно. И давам плодове като дива череша, неоткъсната, непогледната. Към нея не се протягат ръце, а брадви.

И после, не вярвам, че стигам до там. Че мълча като себе си. Че съм като себе си и се старая да съм себе си в обкръжение, което не е на себе си.

И търся те, теб. Спокойствие, и търся ви вас усмивки мои и прекрасни мигове. И лепя лицата ви по всяка спирка и стълб, да ви намери някой.

Задимявам се от мисли,

Задушавам се от въздуха ми,

Елате. Върнете се.

Ще се грижа за вас, както никога досега.

Защото без вас съм нищо. Защото в края на деня, дима от цигарата пак отива към тоя, който не пуши.